В безлюден централен столичен магазин се спирам пред щанд с разноцветни хавлиени кърпи, българско производство / слава Богу, липсва обичайният етикет Made in China/ . Харесвам две и подавам пари на отегчената , сънлива продавачка. Чакам ресто от 5 лева. Когато поемам банкнотата, изпадам в шок. В ръката си виждам най-мръсната, най-мазната, най-парцаливата петолевка, при това лепена на няколко места с тиксо, за да не се разпадне. Като извадена от кофа за боклук. Учтиво моля продавачката да ми я подмени с по-чиста. Изръмжава ми, че няма и тъй като аз оставам непреклонна, тя тръгва към съседните щандове да търси „помощ“. Връща се и изсипва в шепата ми рестото на дребни стотинки. Представям си какво е казала на колежката си : „Дай ми 5 лева на жълти стотинки да натрия носа на една претенция.“
Разделяме се без довиждане – аз, възмутена от поведението й, тя – в очакване на следващия досаден и нежелан клиент.
В съзнанието ми изплува споменът за статия, която преди години прочетох в едно чуждестранно списание. Авторът обясняваше защо бедната на полезни изкопаеми страна Швейцария е най-добрата държава в света. Всеки , пишеше той, от чистача на улицата до министър-председателя, е перфекционист и обича работата си – ето разковничето!
И си мисля, че да си продавач-консултант / модерна, но лишена от съдържание длъжност / на красиви български хавлии не е най-низвергнатата професия на света, нали?!
