Детството ми премина във фамилна къща с двор в тих софийски квартал. Сега върху това „желано и престижно” място е построено бетонно чудовище, приютило стотина семейства. Няма помен от чистия въздух, зеленината, цветята, песните на щурците…Никога не сме заключвали къщата, никога не съм носила ключ , не съм чувала за кражби …
Помня такава случка : бяхме ученички във втори клас с моята приятелка и връщайки се от училище, решихме да си разменяме „злата” – обвивки от бонбони. Седнахме на улицата – сега оживен булевард, редовно споменаван, когато медиите съобщават за задръстванията в София – и се забравихме… Не помня колко дълго сме се наслаждавали на това приятно занимание , но помня, че по едно време се зададе майка ми. Нямаше викове, упреци, шамари, просто ни прибра вкъщи. Беше спокойна, защото знаеше, че нищо не може да ни се случи…
Нямахме домашен телефон и никога не ни е липсвал – звънът му не е прекъсвал игрите ми, не ме е изтръгвал от сладкия детски сън…
***
Когато дъщеря ми тръгна на училище с две превозни средства, в продължение на няколко години я изпращахме и посрещахме, а на врата ѝ висеше шнурче с ключ. Контролирах я по домашния телефон, но това ставаше всеки ден по едно и също време. И когато не я намирах в уговореното време, изпадах в ужас…
***
Внукът ми тръгна на училище с мобилен телефон и с връзка ключове в джоба /ключ от блока, ключ от апартамента, ключ от бюрото, ключ от…/. Но мобилният телефон дава измамно спокойствие на родителите му, защото никога не могат да бъдат сигурни къде се намира той по време на разговора, независимо какво казва. А той, естествено, най-често ги уверява, че е вкъщи и си учи уроците…
***
И утре хиляди първокласници ще потеглят към училище с букет в ръка , ключодържател и мобилен телефон в джоба. От сърце им желая спокойно, щастливо детство и успех в учението.